Аз по принцип съм си благ човек - упътвам всеки непознат , срещнат на улицата , не взимам отношение по спорове , възникнали в малките часове , обичам всички ближни душички - дори и закъсалите по житейските друмища .
       Има обаче едни такива принципни моменти -на пръв поглед дребнави , но адски изнервящи - които ме карат да пожелавам всичко лошо да се стовари на нечия глава … макар след 5 секунди да си отдръпвам клетвите и да съжалявам за нехристиянските си помисли . Ако знае тази непозната продавачка ( в случая продавачка = тъпа крава ) какво и пожелах за части от секундата … Та ето историята :
       Връщам се пребит от работа , след много навъртяни километри и много срещи с изнервящи клиенти и не по-малко изнервящи шефове и се отправям към дома на приятелката ми . По пътя се сещам , че точно до китайския ресторант – става дума за онзи най-отдавна открит ресторант в “Изгрев” – съм виждал грил , на който се въртят апетитни пилета и веднага звъня на приятелката ми : “ Мило , хайде да взема едно опечено пиле на грил , за да не се морим да готвим тази вечер , да си изпием една бутилка вино  и да си легнем рано .” – “ Ама да , разбира се , каква прекрасна идея , чакам те тук с пилето ! А аз ще приготвя салатата ! “
       До тук предвкусвам тиха вечерна идилия с романтичен завършек и заставам окрилен пред празния щанд , където някаква 40-годишна продавачка с късо накъдрена мазна псевдо-руса коса си чопли ноктите в очакване на клиенти ( както си мисля аз … ) . Поглеждам грила и виждам 4 реда по 6 пилета , като най-горния се намира най-близо до точката на опеченост ( извинете за новата дума , която измислих , но е ясна :)) и задавам - както в последствие се оказа – най-неправилния въпрос :
       “ Извинете , кога ще са готови пилетата ? “
       “ Мтцъ … след 10 … 15 … минути …” – това беше отговорът , получен от продавачката , без да става от стола си и без да благоволи да ме погледне , защото явно беше много заета с изследването на ноктите си .
       Нейсе , едно такова дребно неуважение не бих допуснал да ми развали спокойствието , така че влизам в магазин “Аско”  и избирам вино за вечерта . Часът е 18:15 , пълно е с пазаруващи след края на работния ден , така че успешно загубвам 17 минути – точно толкова , колкото ми трябват за да дочакам моето пиле на грил .
       Заставам пак пред празния щанд ( имам предвид празен откъм хора - иначе отрупан със всякакви полуготови и готови храни ) и моля продавачката за едно пиле .
       “ Ъ . Мъ те свършиха …” – и продължаваме да си изследваме ноктите .
Мигам на парцали , щтракам с мозъчните си клетки и след около 1800 милисекунди си правя извода , че наистина - ако само горния ред от 6 броя пилета е бил опечен , все пак е възможно да са ги разграбили зад гърба ми .
       Вече с леко раздразнение задавам следващия си – както по-късно ще се окаже пак неправилен – въпрос :
       “ А тези , които в момента се пекат , кога ще са готови ? “
       “ Миии … към седем и полвина “
       Добрееееее . Отивам с виното в дома на приятелката ми , казвам й мило , казвам й сладко , казвам й че много съжалявам , обаче съм изпуснал първата партида печени пилета , така че след половин час ще изляза пак да ги дебна , тя да ме извини за това , че е сложила вече салатата на масата , ама като донеса пилето ще седнем да вечеряме на спокойствие , а после спокойно ще … е това няма отношение към историята с продавачката :) .
       Така в 19:20 заставам отново пред щанда – този път има 3-ма души на опашка – аз съм 4-ят . Изчаквам си почти спокойно онези трима да си купят пилетата и питам ( явно това ми е бил първият правилен въпрос  ) :
       “ Може ли едно пиле , обаче добре опечено ? “
       Продавачката избухва някакъв много странен звук , роден мощно долу в диафрагмата – нещо средно между отегчено пъшкане и презрителен смях – и след като едва не се задавя , ми отговаря :
       “Ама те всички са продадени !”
       “Моляяяя ?” – това ми беше естествената реакция , без въобще да се замислям . Не знам с какъв точно тон съм го казал , но продавачката се засуети , измъкна някакви омазнени листчета изпод тезгяха и каза съвсем делово :
       “За осем и десет всички са заети , за девет без десет май имам едно свободно , ако искаш плати го сега . “
       Този път ми трябваха само 600 милисекунди премигвания на клепачите и мозъчните клеки , за да се досетя каква е работата :
       “Ама тук да не е с предварително записване ?”
       “Ама естествено !”
       “ А аз от къде да знам – защо не ми казахте по-рано , а ме карате да идвам вече за трети път ?”
        И – внимавайте ! – буквалният троснат отговор – запомнил съм го звук по звук :
       “ Ми аз от де да знам че искаш да купуваш пиле бе ! Идваш само тука и ми задаваш разни въпроси !”
       Онемях … Първо ме уби нейното явно нежелание да има клиенти , в следващия момент обаче ме застреля нейната кристално чиста логика – на всички въпроси ми беше отговорила с абсолютна точност - какво е виновна тя , че аз не знам точно кой въпрос да й задам ? :)
       Каквото повикало , такова се обадило :)
       Завъртях си гърба , изкарах си дигиталната камера и щтракнах един хубав портрет на търговския обект в едно с продавачката . Вечерта беше пълен провал – освен че се наложи да пием виното със сандвичи , освен че се опитвах да напиша този текст и да го изпратя на всички сайтове с тема : “Никога не пазарувайте там !” , освен всичко друго и романтичната ми нагласа се беше изпарила до такава степен , че едва не предизвика скандал и раздяла . Някои американци осъждат търговските фирми за такива неща . нали ? :)
       Обаче както казват старите българи – каквото повикало , такова се обадило . Историята има и продължение .
       Следващата седмица минавам отново покрай въпросния обект – от където се бях заклел че никога нищо няма да купя – и пак ме мами миризмата на проклетите пилета на грил … Ама така ме мами , че без да се усетя съм пресякъл улицата и съм се озовал пред грила – отново без нито един клиент отпред .
       Този път откривам една около 50 годишна приятна жена с къса черна коса , доста приветлив поглед и  енергични движения . От пръв поглед й се доверих , но нали съм си парен и мамен , реших да я тествам със същия въпрос :
       “ Извинете , кога ще са готови пилетата ? “
       Бях си приготвил мислено цяла стратегия – почти сценарий - с различни възможности този път аз да се смея последен , но какво беше беше моето учудване , след като продавачката ми се усмихна и отговори :
“ Ако искате се запишете за след 20 минути , но от предишната партида ми останаха две пилета – само преди 10 минути ги извадих и са съвсем топли и крехки – мммм , направо са чудо ! “
       Онемях и в първия момент дори пропуснах да забележа най-стария търговски номер ( … мммм и така нататък ) - от думите й ми остана само доброто отношение , човешкия тон и желанието да ми услужи . В следващия миг под дясната ми подмишница се провря някакво 65-годишно квартално лелче с омацан пенюар и дълъг нос и изкаканиза набърже :
       “ Ама имаш ли ма някуй пиле останало ма , щот ше ми идват гости ми казаха ма , ма нямам сега време да приготвям и да чакам , щот и аз трява да съ оправям ма , а ? “ ( Отново нарочно съм запазил оригиналната фонетика и благозвучието на българския квартален сленг  )
        Моята продавачка ( в този момент вече наистина си мислех за нея като за “моята” ) отклони поглед и отговори съвсем спокойно :
“ Изчакай си реда , не съм обслужила клиента . “ . След това с поглед към мен : “ Господине , колко пилета ще вземете ?”
       Е , макар в този момент да бях готов да изкупя целия магазин , взех си само едно печено пиле , другото взе противната бабушкера , но от тази пилешка история ми останаха две мисли в главата :
       1. Пилето се оказа адски вкусно . Аз по принцип съм противник на уличните грилове , защото с моя късмет попадам или на недоопечени , или на изгорени , или на пресолени , или на абсолютно неовкусени пилета , а това беше просто радост за езика и небцето . Та ако бях си навил на заканата никога повече да не се доближавам до въпросния търговски обект , кой щеше да загуби повече – аз или собственика ?
       2. Всеки ден минавам на връщане от работа покрай въпросното място и се надявам да видя оная продавачка с мазната руса коса , барем й кажа какво си мисля за нея . Ама ядец – сега се сменят “моята” леличка с едно невзрачно 20-тина годишно момиче , което няма усмивка , но поне има уста да говори нормално с клиентите . Та за какво народа е казал : “Каквото повикало  - такова се обадило” ? Предполагам , че русата крава се е показало точно толкова хитра и пред шефа си , и той й е показал вратата . Ако баща ми не ме беше научил да не злорадствам , сега щях да се подхилквам : “Хихихихихихихихииии …” 

       Та така де , остана само снимката , която реших да не прилагам тук . Едва ли щях да направя лоша реклама на първата продавачка с русата мазна коса и извратеното чувство за логика – като й видях интелектуалния багаж , едва ли нейните роднини и приятели до девето коляно ще прочетат някога нещо в Интернет . Бих могъл естествено да направя малко добра реклама на търговския обект . Първо обаче трябва да говоря със собственика , да почерпи поне едно пиле – иначе защо да се хабим ? :)

много готино разказано и се радвам за хубавия финал
да срещнеш мила продавачка е като д намериш 20 лева на улицата! Тва със записването ми звучи доста странно...не знаех, че има такава практика
поздрави

... alles gut!