(Този текст го писах преди новините за размирици в Истанбул от последните дни. Колебаех се да го публикувам, но в крайна сметка - каквото съм видял, това и разказвам. А аз така видях Истанбул преди 2 седмици - спокоен и човечен..)

         Стъпвам на трапа с отворена бутилка Ефес Малц в ръка. Веднага спирам и се хващам с лявата ръка за въжето. Трапът се люлее критично, защото виси на десетина сантиметра от кея, завързан с въжета за предната мачта, а точно в момента един големичък катер на някакъв турски вариант на мутра от квартал Фенербахче е минал и вдигнал вълна. Само това оставаше - да изпусна бирата в мазните води на Босфора! Бирата, намерена толкова трудно (защото в Турция не всеки супермаркет продава бира) и толкова скъпо (еквивалентът на 4 български лева в магазина, а в заведение - 3 пъти повече). 
         Чудя се в такова положение, както се люлея на дървената стълба и с едната ръка съм сграбчил бирата, а с другата - въжето, с кои две останали ръце да си запаля цигара срещу вятъра..

         - Пачьом взял пива!? - крещи ми Саша от горе, от палубата.

          - А чьо не взят та!? - изкрещявам му наобратно и за малко не си пускам лявата ръка да му изкажа възмущение. Щеше да стане като в онзи стар виц за гаргата, но се усетих навреме..

         - Пачьом, я гаварю, пачьом!? - повтаря Саша. Аз си мислех, че знам руски език, но после щях да разбера, че североизточният ми брат-славянин имал предвид не "защо си взел бира", а "за колко пари взе" бирата. И той бил жаден, горкият..

         Саша се надвесва през борда на кораба и със замах ми помага да се освободя от бирата в ръката си. Въпросът с паленето на цигара се оказва в по-голямата си част решен, докато въпросът със скъпата бира също в по-голямата си част потъва в жадното руско гърло.

         Впрочем Саша е пич. Притежава това типично руско искрено дебелокожие, което не ти позволява да му се разсърдиш, дори и когато ти е изпил толкова ценната бира. Разбира се, той също не ми се разсърди, когато на следващия ден аз му изпих бирата. Изобщо си мисля, че руснаците още живеят в съзнанието си във времената на комуналните квартири, където всичко е общо.

         Отплеснах се, а исках да напиша нещо за Босфора и Бирата. Като се замисля обаче, няма какво толкова да се пише - единственият проблем на Босфора е в това, че бирата е скъпа и трудно се намира. Иначе бих си прекарал целия живот във Вечния град. Но на азиатската част, че там са по-европейци. Европейската част на Цариград е само цигани и  боклук по улиците.

         Дайте по-добре да напиша нещо за Босфора и Хората..

         Задникът ми е паркиран на кея, а краката ми се плацикат в мръсната вода на Босфора. Чистя риба. Мия я в същата тази мръсна босфорска вода - много по-мръсна, отколкото в Черно море. Ще се наложи после да я измия на палубата и с прясна вода, преди да я сложа в тигана.

         Някъде отстрани се приближава турчин - горе-долу наборче, ако съдя по редките бели косми в иначе черната му брада. Около него се щурат четири деца - момиченце и три момченца на видима възраст между 7 и 12 години. Колкото се приближават, толкова по-плахи стават стъпките им.

         "Миррабах!" чувам и се учудвам, защото за двата дни в Истанбул съм научил, че този поздрав се ползва уж само за близки хора. "Олля!" нарочно отвръщам на испански, за да запазя уж някаква дистанция. Явно прекалено засмяно го казвам, защото децата тутакси се скупчват около мен.

         "Хау Йо Нейм?" пита бавно и натъртено турчинът. Схващам, че имаме проблем с английския език, затова посочвам с ножа гърдите си и отговарям просто: "Светло". "Светло!" отвръща засмяно онзи, "Светло, аааа!" и посочва с ръка гърдите си: "Амет!". "Руша?" - явно Ахмед ми задава някакъв въпрос, но не го схващам, затова само повдигам въпросително вежди. Ахмед пита пак: "Уер юю.. Руша?" и сочи с ръка носа на кораба. Опа, там е нарисуван регистрационния номер, който започва с гордите букви RUS. Явно Ахмед ме пита дали съм от Русия.. Ноу, ноу, Амет, ай ем бългериън.

         Сега е ред на Ахмед да повдигне въпросително вежди. Не се разбираме, но на мен ми просветва как да реша проблема.. Малко като Бай Ганьо се удрям с мръсна ръка в гърдите и заявявам гордо: "Булгаристан!". Ахмед направо цвили от удоволствие, имам чувството че ще се хвърли в Босфора: "Ааааа! Булгаристаааан! Ааааа! Комшууу!".

         Следва картечен взрив от турска реч между Ахмед и четирите хлапета. Схващам само думите: "Булгаристан", "аркадашлър" и "балик". Забивам ножа в корема на последната риба и се мъча да я изчистя.

         Става ми неудобно все пак. Някак си съм им обърнал гръб, а те изглеждат толкова възторжени от срещата с мен.. Иска ми се да им направя някакъв приятен жест. Вече знам колко много турците обичат децата си. Затова оставям ножа на кея и правя кръг с ръка по посока на децата. После посочвам Ахмед, казвам: "Хепи фадър!" и свивам палец и показалец в международния знак за признание.

         Не разбирам каква грешка съм направил, но Ахмед тутакси помръква. Даже отклонява поглед към морето за няколко секунди. После сякаш започва да се оправдава  - хваща за ръцете момиченцето и едното момченце и ми казва: "Ъъ.. систър.. фемили..". Децата само дето не ми се покланят. Посочва с два пръста останалите деца: "Ъъ.. билдинг.. комшулък..". Неудобството просто виси във въздуха..

         Ахмед казва нещо на децата, те се отдалечават малко и почват да хвърлят камъчета във водата. Подсъзнанието ми изпреварва с половин секунда събитията и вади кутията цигари от джоба ми. В следващия миг Ахмед е извадил своите цигари и сяда на кея до мен. Подаваме си огънче мълчаливо.

         "А ти имаш ли деца?" пита Ахмед след малко. Не знам на какъв език ме пита, но разбирам въпроса идеално. "Имам две дъщери" отговарям на същия този непонятен език, на който знам че Ахмед също ще ме разбере. Той дърпа с дълбока въздишка от цигарата, после ме бута леко по рамото. Поглеждам го - "Хепи фадър!" - казва ми  и вече се усмихва..

         Седим си двамата с Ахмед на кея, плацикаме си краката в мръсната вода на Босфора и си пушим мълчаливо.. Не знам за него, но аз си мисля: "Боже, колко са еднакви хората.. И ни Исус, ни Мохамед, да не говорим пък за някакъв си Босфор може да ги раздели.."     

аааах, благодаря ти миличък, за тоя предаден момент. все едно бях там. един такъв светъл смях се разля от мен, и се изплъзна през прозореца да се влее в неспирния берлински дъжд...
Oщеееееее, още Светло! :))))))))

Има толкова дребни моменти - ти знаеш - дребни като песъчинки, които обаче ти запълват пясъчния часовник на живота :) Шепа песъчинки и от мен в твоя часовник! :)